Известната басня на Крилов "Свиня и дъб" в съвременно звучене. Всички съвпадения са случайни, всички събития и персонажи са измислени.
Свинята гризеше корените на дъба.
- Защо гризеш корените на дъба, който те храни толкова години! - възмути се Конят, чул мляскането на свинята.
- Аз винаги съм го ненавиждала! - изгрухтя свинята в отговор.
- За какво го ненавиждаш толкова? - попита Конят.
- Как за какво?!- възмути се свинята. - Цял живот той ме храни с желъди, които не бяха вкусни!
- Струва ми се, че по-рано ти грухтеше от удоволствие, потребявайки плодовете на Дъба.
- И ти би грухтял! - обиди се свинята.- А какво ми оставаше да правя?! Ако не грухтях от удоволствие, веднага щяха да ме пратят под ножа! Нима не знаеш порядките в нашата ферма, в която не живеехме, а оцелявахме?!
- Като те гледам, не бих казал, че си оцелявала, - косо погледна Конят към лъщящата от тлъстина свиня. - Може да се помисли, че си се преуморявала във фермата. Ежедневно са те доили, или всичко са превозвала като мен - от строителни материали до храна за другите животни...
- Храна за други животни?- възмути се свинята, - Нима това е храна - някакъв келяв овес?! В новата ферма ме хранят със специална, витаминизирана храна със специални хормони! Дай Боже здраве на новия ми стопанин, който купи мен и всичките ми роднини! Той не е като предишния - жестокия тиранин и нахалник, който ме наричаше свиня!
- А нима ти не си свиня? - изненада се Конят.
- Във вашата ферма бях свиня, - обидено отвърна свинята, - но в новата ферма съм "Бяло месо"! Вие никога не сте можели да ме оцените!- В грухтенето на свинята се доловиха сълзи, но тя продължи да гризе корените на Дъба.
- И все пак, какво лошо ти е сторил този древен Дъб?! - възмути се Конят.
- О! - възмутено изгрухтя свинята, - аз го ненавиждам като символ на тиранията и ще вляза в историята като Съкрушителка на тоталитаризма!
- Стига!- възмути се накрая Конят. Търпението му свърши. - Ти тук омърси всичко. Отивай си по живо, по здраво в твоята ферма. Гризи там каквото искаш и мърси на воля.
Пасящите недалече крави, водени от породистия бик бяха на същото мнение. Оставаше свинята със своите мръсотии да отрови млякото.
- Аз не мърся, аз се опитвам да ви приобщя към демокрацията! Но къде сте още вие!- с досада изгрухтя свинята и предпазливо поглеждайки към бика и конските копита се понесе в тръс към новопридобитата ферма.
- Да, ние жадуваме за мир и го установяваме навсякъде. Без нас няма да има мир.
- А защо сте тук?
- За да настъпи мир и при теб.
- А защо ви е оръжие? Търсещия мир с оръжие е по-лош от слепия и по-опасен от безумния.
- Ти си наивен, без оръжие мирът няма да се възцари.
- Как възцарявате мира с оръжие?
- Убиваме онези, които не искат мир и разрушаваме домовете им.
- А ако не се убива и не се разрушава?
- Тогава мирът няма да настъпи никога. Разбери, без убийства и разрушения, мирът няма да настъпи, защото мирът има твърде много врагове.
- Такъв мир не ми е нужен! Това не е моя мир!
- Да, това е не твоя мир. Това е нашият мир, и той е по-добър от твоя.
- Защо решихте, че моят мир е по-лош?
- В твоя мир много не достига.
- На мен ми стига всичко. А какво не ви достига на вас?
- Свобода и демокрация. Всичко останало за мира ние вече си имаме. А твоят мир е лош и ненужен, защото е достатъчен само един мир - нашия. Твоят мир е излишен. Ти сам лесно ще се убедиш, че нашият мир е по-добър, когато разрушим твоя.
- Но на мен не ми нужен вашият мир, имам си свой. Той е несъвършен, той е лош, но е мой.
- Следователно ти не искаш мир? А след като не искаш мир, ти си заплаха за него, а заплахите трябва да се отстраняват. Извини ни, но сме принудени да те убием и да разрушим дома ти.
- Аз не мога да приема Вашия мир. Ако го приема - той ще ме убие. А ако се откажа от него, тогава ще ме убиете вие.
- Затова пред теб винаги има избор и за този избор си задължен на нас. И така, искаш ли мир?
До входа на пиацата растеше дърво. Съвсем обикновено дърво. Всички отдавна бяха свикнали с него и не му обръщаха никакво внимание.
Но веднъж дървото внезапно разцъфтя с чудесни цветове. И вече никой не можеше да мине край него просто така. Един се възхищаваше, друг снимаше цветовете за спомен и всички се питаха един друг как се нарича това дърво.
Така продължи няколко дни. А после някой от началството внезапно нареди да се окастрят клоните на дървото. С какво бяха попречили цъфтящите клони на началството, никой не знаеше. Но клоните отрязаха. Цветът на дървото сега се валяше на асфалта, бързо увехна и стана съвсем невзрачен. Хората равнодушно минаваха по него и вече не обръщаха никакво внимание на дървото.
Целият ден неуморно работейки ту с тънички крачета, ту помагайки си с мънички крилца, при залез насекомото се изкатери на самия връх на високото дърво.
То беше съвсем мъничко, това насекомо, с крилца, на които далече няма да отлетиш.
Но все пак то успя да покори тази главозамайваща височина.
И сега цялото му мъничко същество бе изпълнено от безкрайно щастие и гордост от достигнатия връх.
Оттук - от главозамайващите височини, пъплещите долу хора се сториха на насекомото съвсем малки, а Слънцето - много близо.
"Ако ние - насекомите, живеехме малко по дълго, вероятно щях да покоря и слънцето", помисли си насекомото, когато слънцето изчезна зад хоризонта и денят завърши.
Животът на насекомите е ограничен до един ден, а и далече не всяко от тях доживява до вечерта. Но насекомото съжаляваше не за краткия си живот, а само за това, че няма да не успее да покори слънцето.
Огънят беше син на тънка кибритена клечка и на суха вършина.
Избухвайки и набирайки сила, той ставаше все по-ярък, алчно унищожаваше всичко наоколо и превръщаше нощта в ден, бялото - в черно, живото - в мъртво.
Сухата трева сякаш се притискаше към огъня, сливаше се с него за миг и загиваше на следващия.
Дърветата пращяха от болка, поглъщани от огъня и безсилни да го спрат.
Хора и зверове в ужас бягаха от огнената стихия.
И на огъня се стори, че езиците на неговия пламък са достигнали самите звезди.
"Е, кой от нас е по-ярък и по-висок?" тържествуващо засвири огънят, обръщайки се към звездите.
Но звездите не отговориха на огъня, продължавайки невъзмутимо да блещукат.
А огънят вече мечтаеше как ще подчини цялата Земя, Небето, Звездите...
Но натъквайки се на пълноводна река, не можа да я прескочи и се превърна в гигантски задушлив облак. Унищожавайки всичко наоколо, той започна да унищожава себе си.
Ослепителният му пламък премина в тлеене и мъчително гаснейки, огънят се превърна в края на краищата в крехка пепел, пръсната от вятъра.
Обилните дъждове измиха следите на великия пожар и на мястото, където беше бушувал огънят, отново се надигна трева, която впрочем никога не се беше вдигала повече от самата себе си.
Отново бяха построени домове и засадени дървета на мястото на изгорелите, и звездите блещукаха, както винаги.
Само огънят пламтящ така ярко и мечтаещ да се издигне по-високо от звездите, не остави след себе си нищо.
Веднъж, в самият разгар на зимата, внезапно разцъфтяха дърветата.
До вчера, студът пронизваше до костите, независимо от топлата дреха.
А днес беше топло и слънчево, снегът изчезна и наоколо изведнъж се раззелени трева. Юношите хвърлиха куртките, весело зашумяха в паркове и градинки, забравяйки за училище.
Зрелите хора с безпокойство говореха за природните катаклизми и се оплакваха от кръвно.
А престарелият мъж гледаше през прозореца, опитвайки се да разбере - за какво е всичко това?
Защо например е закъснялата любов ?
Или неговият стар живот в нов, на който той е напълно чужд?
Или ето това ненавременно цъфтене.
За какво е всичко това?
Той мислеше над тези въпроси, гледайки през прозореца си цъфтенето сред зима, и сам се чувстваше като зима сред пролет.А младежите долу се радваха на усмивката на природата, не мислейки ни за старостта, ни за природните катаклизми.
През лятото изглеждаше, че тук никога няма дъждове.
Изгорена земя. Ни стръкче наоколо.
Но ето, че една нощ небето стана внезапно пурпурно, подухна освежаващ ветрец, чу се силният, гневен тътен на гръмотевиците и дъждът плисна като из ведро.
Пресъхналото русло на реката някъде в долината изведнъж се препълни с дъждовна вода и лавината се понесе към морето, помитайки всичко по пътя си.
Облечените до вчера с потници и бански хора, изведнъж се увиха в топли дрехи.
А след известно време, изглеждащата безжизнена земя внезапно се покри като килим с гъста трева и цветя с всички нюанси.
И лятото с изнурителната му жега сега изглеждаше призрачно.
А после отново изгря слънце.
И скоро изчезнаха и тревата, и цветята, все едно никога не ги е имало.
Земята отново стана сива и безжизнена и не ти се вярва, че съвсем доскоро е цъфтяла.
На небето отново се възцари слънцето и ни едно облаче не смееше дори да се приближи към него. И сега и гъстата трева, и цветята, и освежаващата прохлада бяха като фантастичен сън.
Но отново подухна ветрец.
После по-силно и още по-силно.
Леки облаци отново закриха слънцето и заваля дъжд.
До вечерта той се превърна в тропически порой и от знойното лято не остана и следа.
Епохата на безвремието е като блато. Пълчища комари намериха в това блато приют. Облаци в небето, комарите вдигнаха писък до самите звезди.
Всеки комар се стремеше да ужили лицето на историческата личност, за да остави завинаги своя следа върху тялото на Епохата.
Но лицето на историческата личност, като скала, беше равнодушно към писъка на комарите. Историята, като река, не обръщайки внимание на суетата на комаров, носеше своите води към океана на Вечността, ту излизайки от бреговете си, ту успокоявайки се временно.
Ицхак - набожен евреин на седемдесет и осем години, започваше и завършваше всеки ден с молитва.
Той се молеше на Бога, а понякога просто разговаряше с Него, когато искаше да поговори, да се оплаче, или да поспори. Господ беше Единственият, на когото се доверяваше.
Ицхак отдавна въз основа на горчивия си опит, се беше убедил в истинността на заповедта: "Да бъде проклет онзи, който разчита на хората, а не на Бога"!
Той обичаше да говори с Господ и му се струваше, че Бог внимателно го слуша, ту усмихвайки се като ярко слънце, ту мръщейки се като облак.
- "Аз не роптая, Господи", - казваше Ицхак, споделяйки с Бога впечатленията си за този свят, - "Аз само бих искал да кажа, че светът би могъл да се направи по-добре". Старецът се замисляше и продължаваше размислите си: - "Ето, аз бих..."- И той започваше да разказва на Господ как според него трябва да изглежда идеалния свят.
Старецът мислено описваше на Бога във всички подробности своя идеален свят, където няма самотни старци и неблагодарни деца. Ицхак все повече се увличаше от собствения си разказ и му се струваше, че Господ Го слуша и се усмихва с усмивката на родител, слушащ пълния с въодушевление, наивен разказ на детето.
Ние охранявахме строителството на ново еврейско поселение на Западния Бряг. Вниманието ми привлече един от местните жители, гледащ към нас от близкия хълм.
Той се взираше във всичко наоколо като Гъливер към лилипутите - възрастен арабин, седящ направо върху камъка, под открито небе и като че ли не забелязващ слънчевите лъчи.
От своята височина той спокойно наблюдаваше суетата зад оградата, отделяща го от земята, върху която неговите деди и прадеди отглеждаха маслини и където почиваха всичките му предци. Там, зад бетонната ограда се суетяха строителните предприемачи и дълбаеха земята мощни булдозери, там се издигаше търговски център и домове за онези, които считаха тази земя за своя.
Изглежда, че никой не можеше да обезпокои величественото му спокойствие: нито мощните булдозери, нито всемогъщите предприемачи, нито безмилостното слънце.
Тук всичко беше негово - и каменистата земя под краката му, и това слънце, и целият свят наоколо.
Той беше абсолютно спокоен, защото знаеше твърдо - колкото и високи огради да строят онези, които считат тази земя за своя, с каквито и мощни машини да дълбаят земята и колкото въоръжени войници да ги пазят, рано или късно, всички те ще изчезнат от тази земя.
Така е било с всеки, който е идвал тук преди тях.
Онези също бяха строили градове и крепости като че ли навеки.
Но времето минаваше и само купчини камъни и останки от ръждиво желязо оставаха от някога могъщите завоеватели, а по развалините на някога непристъпните крепости сега безпрепятствено сновяха туристи.
Страшните завоеватели идваха и си отиваха.
А той оставаше - смуглият селянин с грубите, силни ръце, свикнали на всякаква работа.
Всички те щяха да поровят тук като мравки и да изчезнат завинаги, заедно с булдозерите си.
А той, неговите деца и внуци, отново щяха да отглеждат маслини на тази земя.
Защото той е бил тук и ще бъде винаги.
Когато стана време за молитва, старият арабин постла малък килим и започна да се моли.
Така се молеше всеки ден. Преди изгрев слънце и по пладне. След пладне и при залез. Нощем и после отново преди изгрев.
Молеше се там, където го сварваше молитвата му.
Така, както са се молили всичките му предци.
Той беше напълно спокоен, защото твърдо знаеше, че няма друг Бог освен Аллах, че Мохамед е негов пророк и че тази земя му принадлежи. Всичко останало беше преходно. Както и тази бетонна стена, с която сега се опитваха да го изолират от неговата земя.
- Дядо, ти вълшебник ли си? - попита седемгодишната Даша любимия си дядо. Той приличаше на приказния Дядо Мраз - едър, червенобузест, с къдрави бели кичури коси, гъста бяла брада и винаги усмихващи се умни очи.
На Даша се струваше, че той всичко умее и всичко знае. Например, той винаги безпогрешно разпознаваше кога ще има дъжд, кога мъгла, ще бъде ли лятото горещо, а зимата студена.
Всяко парче дърво той можеше да превърне в човече, зверче или цветче, а върху обикновените раковини създаваше духовити шарки.
И най-обикновените събития се превръщаха в неговите разкази в забавни истории и приказки. Даша обичаше да слуша дядо си и, когато гледаше на света през неговите очи, светът ставаше особен и необикновено интересен.
- Не, Дашенка, аз не съм вълшебник, - отговаряше дядото с усмивка. - Просто забелязвам онова, край което другите отминават, без да обърнат внимание.
Това е истинско изкуство - да виждаш в обикновените неща нещо особено. Дядото го умееше и щедро споделяше с внучката си своята дарба.
- Падна звезда... - тъжно каза момичето, когато една вечер заедно се любуваха на звездното небе, - някой е умрял... - И очите й, обикновено сиво-сини като есенно море, потъмняха.
- Звездите не падат, Дашенка, - успокои я дядо й, - а само едно мъничко парченце от космоса се е уморило и се е спуснало на земята да си почине.
- Значи, никой не е умрял? - зарадва се момиченцето.
- Разбира се, че не, - успокои я дядо й, - завършва само животът, той е като падаща звездичка. А Човекът не умира никога, ако в него има Душа. А Душата е като Звезда. Звездите не падат, а Душата не умира. Тя е във всеки човек, както звездите на небето. А за да не умреш, трябва да не губиш своята Звезда.
- Дядо, те като че ли говорят с мен! - възкликна момичето, възхитено гледайки към блещукащите звезди.
- Разбира се, че говорят, - усмихна се дядото. - Те говорят с онези, които имат в душата си своя звездичка.
- А аз мога ли разговарям с тях? - попита внучката.
- Разбира се! Ако в Душата ти има такава звездичка.
- А има ли я?
- Разбира се, че я има! Всички хора се раждат с нея. Но после мнозина я губят и ... вече не могат да разговарят нито със звездите, нито с облаците. Затова не губи своята звездичка. Пази я!
- Ще я пазя! - обеща внучката.
- Дядо, а защо някои звездички така бързо изгарят? - попита Даша.- И нашият живот ли е толкова кратък?
- Да. - отвърна дядото, - Животът е кратък, защото сме нужни не само тук.
- А къде още? На Небето?
- Да.
- И ние също някога ще станем звезди и ще светим на други дядовци и внучки? - попита Даша.
- Ще станем... - усмихна се дядото, - но това няма да стане скоро. А дотогава животът ще ти открие вратите си и ти ще видиш много, много неща. Животът - това е ярък и интересен калейдоскоп, - очите ти ще се разбягат от това многообразие. Ще ти се наложи, а това е сложно, да избираш сред цялото многообразие най-необходимото, най-главното, най-важното. Тогава погледни Небето, Звездите, и веднага всичко ще си дойде на мястото. Ще разбереш кое е за теб главното и нужното, и кое съвсем не е твое. Гледайте звездите, дори ако си много заета и ти се струва, че сега не ти е до Небе и до звезди...
Минаха години, Даша отдавна порасна и сама стана майка. Често разхождайки се със сина си в градинката, тя му показваше облаците и питаше:
- Е, какво днес ти разказаха облаците?
Синът й се усмихваше в отговор и, посочвайки облаците, радостно възклицаваше:
- Те се усмихват!
- Така е! - усмихваше се в отговор и майка му.
- А защо вчера, когато се разхождахме, те бяха начумерени? - питаше синът.
- Не знам, - свиваше рамене майката, - може би защото приличат на нас, и те понякога са в лошо настроение? - предполагаше тя.
"Как прилича този облак на дядо!" - помисли си тя, гледайки плаващия въздушен образ, който весело й се усмихна. - Да вижда в облаците познати лица, радостни и тъжни усмивки също я беше научил дядо й.
Тя често разговаряше с него, изведнъж откривайки образа му в короните на дърветата или блещукащите звезди.
Даша така и не забеляза кога се е стъмнило, и на небето се появиха звезди.